Детско развитие, кризи на детето, емоции и различни модели на справяне са теми, които са навсякъде не само във виртуалното, но и в реалното пространство. Но много по-малко се говори за кризите на родителите и етапите, през които преминават, ставайки родители.

Може да се каже, че родителстването наподобява порастването или иначе казано, преминаването на детето от един етап в друг. Изпълнено е, както с много положителни емоции и усещания, така и със своите падения, кризи и съмнения. Като всеки нов етап от живота, така и раждането на първо дете (и не само на първото) понякога се оказва повратна точка в отношението към самите нас, но и към другите. Не винаги очакванията и фантазиите за това как се случва дадена промяна отговарят на реалността. И естествено, всяка криза се появява при сблъсъка на фантазия с реалност.

Всеки съвременен родител, не само в големите градове, има достъп до всякакъв тип информация, посещава специалисти и търси различни начини, за да се подготви за появата на детето и да може да отговори на неговите нужди адекватно и най-малко „увреждащо“ за самото дете. Да, „увреждащо“, защото каквото и да си говорим, това е най-големият страх на всеки съвременен родител – да не увреди по някакъв начин крехката психика на собственото си дете. Подминавайки предразсъдъците и идеалистичните представи и фантазии на всяка бъдеща майка за раждането, кърменето и гърнето (не защото са по-малко важни, но в момента не са в нашия фокус), отправяме поглед към една може би повратна точка за всеки родител – „детската площадка“, или иначе казано възрастта от 2- до към 6-годишна възраст. Това е периодът, когато всичко е на показ, и целият „неуспех“ във възпитанието на родителя е явен пред другите.

„Кризата на детската площадка“ започва в периода, когато детето прави своите първи опити да бъде самостоятелно и да влиза в нови взаимоотношения с връстници и различни от семейството възрастни. Тогава детето е един малък изследовател, който постепенно започва да разширява границите си и да си позволява да се отдалечава от обгрижващата го фигура. Постепенно от незаменима майката се превръща в убежище, когато е необходима. Приемането на тази роля, окуражава малкият изследовател да потърси по-интересни игри, да научи по-различни поведения и да изгради представата, че може и сам (понякога).

Малките деца са изключително чувствителни на реакциите на своите родители. Те сякаш „надушват“ напрежението и автоматично отговарят на него. Всеки родител е изпадал в ситуация, когато детето му се тръшка неутешимо. И в повечето случаи това се случва в най-неподходящия момент, когато няма време да е  търпелив, бърза, има куп задачи на главата си или се опитва да се представи като идеалния родител на площадката. Точно това напрежение в нас действа и при детето. Разликата е, че за него то няма обяснение, и усещанията, които предизвиква, са единствено необясним дискомфорт. И как да реагира детето на дискомфорта – като направи криза. Съответно кризата повишава още повече напрежението и родителят се озовава в един порочен кръг. Тогава нахлуват и натрапчивите мисли от рода:

„Аз съм най-лошата майка.“

„Нямам повече сили да се справя.“

„Не знам какво да правя.“

„Ще се пречупя и всичко ще свърши.“

И много други подобни. Може би и Вие имате богат репертоар, с който да допълните картинката.

Но какво може да направи един родител, за да изглежда уверен в решението си, твърд в позицията си и категоричен в изказа си.

На първо място той самият трябва да е убеден в позицията, която тръгва да отстоява. Също така да може ясно, кратко и аргументирано (на детски език) да обясни тази позиция на детето. Примерите от ежедневието вършат работа, но влизането в роля и обръщането на игра, действа безотказно. Лошото е, че не винаги на възрастните им се играе и в напрегнати ситуации нямат много чувство за хумор. В този случай помага да излезе за момент и да поеме въздух. Все пак срещу Вас стои едно малко дете, не звяр.

Друго важно правило за децата е, че те обичат да бъдат информирани относно какво предстои и да могат да си подредят последователността на събитията в главата си. Предсказуемостта е успокояваща. Това ще помогне и на Вас да сте по-организирани. Децата имат нужда от маркер, който подсказва, че е време нещо да свърши и да започне нещо ново. Може да използвате часовник с аларма или елементите от ежедневието им (закуска, обяд, сън, вечеря). Изненадите (освен тези, които са свързани пряко с тяхното удоволствие) водят до кризи.

Не винаги може всичко да бъде предвидено. Затова е важен и начинът, по който се съобщава. Спокойният тон или пренасянето през играта олекотяват напрежението. Понякога обаче е трудно да се запази самообладание. На всеки се случва да избухне и да повиши тон. Въпросът е след това да бъде обяснено това поведение на детето и да се облекат в думи емоциите и техните първоизточници.

Извинението в моментите на загуба на контрол показва на детето, че е ценено като личност, дава му добър пример за подражание и му показва, че не е срамно да се извиниш.

Ролята на родител е тежка и изпълнена с много отговорности, емоции и задължения. Но също така е избрана роля. Наистина, никой не знае какво го очаква първоначално, но всеки е готов да даде най-доброто от себе си за своето малко същество. Не случайно, в терапевтична среда се обръща толкова голямо внимание на връзката между майката и детето. Преживяванията на майката за собственото ѝ дете са безценни в изграждането на представа за функционирането на детето.

Тук се появява моментът и с проблемите в развитието. Поради специфичната връзка между майката и детето, се смята, че майката много по-рано може да усети кога детето ѝ има проблем. Приемането и осъзнаването от нейна страна е първата крачка към търсенето на помощ от специалист. Навременната диагностика и ранната интервенция дават много по-добри и положителни резултати относно бъдещото развитие и преодоляването или смекчаването на проблема.