Агресивното поведение през детството е част от процеса на нормалното детско развитие (Greydanus, Pratt, Greydanus, & Hoffman, 1992). Преди развитието на речта, то се проявява като физическа агресия. Още в бебешка възраст децата демонстрират агресивно поведение чрез плач, викове, хапане, ритане, удряне или чупене на предмети (Achenbach, 1994; Raine, Reynolds, Venebles, Mednick, & Farrington, 1998). „Пикът“ на това поведение е около 18-24 месечна възраст, а интензитетът му бавно намалява до 5-годишна възраст. Интересен факт е, че при деца със забавяне в развитието честотата на агресивното поведение и друг вид екстернализирани поведенчески проблеми е по-висока в сравнение с техните връстници (Baker et al., 2003).

В училищна възраст децата също проявяват агресия, сходна по поведенческите си характеристики с онази, от предучилищна възраст (плач, крещене, ритане, хапане, чупене на предмети и др.). Изследванията показват, че вероятно се отнася за поведение, „пренесено“ от предишния стадий на развитие (предучилищния), а не за такова, формирано по време на тази възраст.

По време на юношеството агресивното поведение се засилва, като същевременно има тенденция то да се проявява в групи, поради важността, която приятелството с връстниците има в тази възраст. Агресията в този период е както проактивна – свързана с печеленето на статус или с демонстрирането на контрол, така и реактивна – като страх от изолация или загуба на имидж. Характерна за тази възраст е и агресията между момчета и момичета. Изследване на Световната здравна организация сред почти 162 000 ученици показва, че между 37-69% от момчетата и 13-32% от момичетата са участвали в сбиване (Pickett et al., 2005).

Според специалистите, агресивното поведение се появява или през детството и прогресира в юношеството и зрялата възраст, или се развива по-късно, след периода на детството, в резултат на физическа или емоционална травма, злоупотреба със субстанции, заболяване или мозъчно увреждане. Специалистите в областта препоръчват три основни подхода за превенция и интервенция. Първият е насочен към пренаталния и перинаталния период от живота на детето. Тогава усилията са фокусирани към майката и важността на правилното хранене на детето и избягването на тютюнопушенето, алкохола и други вредни навици. Вторият подход обхваща конкретно семействата в риск (млади майки, семейства с история на насилие и др.). При тях се предлагат различни форми на семейна терапия, свързана с регулация на емоциите и гнева. Третият подход включва директна психотерапевтична работа с агресивните деца и юноши. Много изследвания посочват, че когнитивно-поведенческата терапия е една от най-успешните интервенции в това отношение (Beck & Fernandez, 1998; Rowand, Smith, Miller, & Brownell, 1999; Sukhodolsky, Kassinove, & Gorman, 2004), защото се опитва да адресира дисфункционалните емоционални, поведенчески и когнитивни проблеми, като помага на клиента да придобие по-здравословни мисловни и поведенчески модели.

Източник: Jianghong Liu, Gary Lewis, and Lois Evans (2012) Understanding Aggressive Behavior Across the Life Span, Journal of Psychiatric and Mental Health Nursing, 20(2): 156–168.